.."Лежах един миг, мечтаейки за това място-истинско кътче от рая, където щяхме да си починем, след като тази борба приключи. Но имаше още нещо, от което имахме належаща нужда, и аз трябваше да го уточня.
- Трябва ми едно дърво.
Той се изсмя.
- Такива няма да ни липсват.
- Не, ти не ме разбра.
Трябва да имаме дърво,чието единствено предназначение ще бъде децата да се катерят по него.
-Децата, и по-специално нашите, трябва да имат своите собствени приключения..."
Тази книга ме спечели окончателно с този цитат, която ми припомни моите подвизи като дете.
Образът на Анита е много далеч от този на съвременната жена, тя е жената войн, която си отглежда децата на бойното поле, воюва редом до мъжете, не се оплаква и не унива.
Бихме отнесли романа към юношеските такива, пълни с романтика и дъх на пушек от стрелба и тютюн, така наивно изглеждат героите в своите постъпки. Отказват се от сигурност, дом, доходи в името на имагинерни идеали като свобода и обединение не само на Италия, но и на други народи.
Въпреки тази наивност, в която се съмняваме до края, авторката на книгата Даяна Джованацо се е придържала максимално близко до източниците, което прави книгата "Аз към Анита Гарибалди" забележителен труд. Има много неща в исторически план, които могат да се научат и ние самите да си отговорим на въпросите какво е свобода и саможертва.
